Сънят на Пу от Ингмар Бергман

... Пу върви през гората, която му е едновременно позната и непозната. Потокът шурти и клокочи. Слънчевите лъчи се гонят над главата му. През цялото време се движи напред против волята си. Ето че спира и се оглежда, това е без съмнение мястото, където се е самоубил часовникарят, и не му се налага да чака дълго. Тишината е нарушавана единствено от ромона на потока, мравките в мравуняка и по пътеката се стрелкат безшумно. Тук слънчевата светлина не достига, тук всичко е потънало в сива сянка и тягостен зной, ала въпреки това е хладно. Пу замръзва и се е свил от студ. Някой се движи от другата страна на чаталестия бор и той вижда часовникаря в гръб. Стои с вдигнати рамене, кичури рядка коса са провиснали над мръсната му яка. Обръща се и се вторачва в Пу с изцъклени очи без зеници, устата му е зинала, цялата почерняла от засъхнала кръв, веждите му са толкова светлоруси, че почти не се забелязват, челото му е прекомерно високо и сиво, изпъстрено с петна. ”Не искам това нещо, това не е истина, не искам да участвам в това, не мога да се разплача, не мога да избягам, часовникарят сякаш е взел всичката ми сила, за да се материализира, чувал съм някой да казва, може би Лала: призраците използват жизнената сила на живите, за да се материализират и затова хората напълно се вцепеняват, и сега съм все едно закован, чувствам, че се задушавам”. Пу смутолевя през тракащите си зъби: “Моля за извинение, всъщност не исках да... но така или иначе се озовах тук. Не съм наред щом правя такива неща. Не мога да си спомня как дойдох тук – ами ако сънувам? Ами ако това е една ужасна клопка и съм заспал, сънувам и никога вече няма да се събудя?”
Тревогата на Пу се надига като гореща струя, цялото му тяло се изпълва с необуздаема болка. Часовникарят стои с лице към него. Един клон скрива отчасти привидението. Призрачният образ се олюлява и извива като под напора на вятър, въпреки че има затишие. Ето ти роден в неделя, ето ти Преображение Господне! Сега е моментът да се пита. Пу задава въпроса си веднъж и като не получава отговор, го повтаря: Кога ще умра? Часовникарят се замисля и на Пу му се струва, че чува шепот, неясен и задавен, нали устата му е в кървища, а устните вцепенени: винаги. Отговорът на въпроса гласи: винаги.
Лек повей минава през гората, една чавка изграчва нейде в далечината. Часовникарят се олюлява от вятъра, главата му се отделя от шията и раменете и се приближава към Пу, който се пита дали не е ударил сетният му час и дали отрязаната глава не ще го захапе по голите ръце или в коляното му. Ала вятърът се обръща и лицето се разпада, очите висят под клоните на бора и угасват. Цялото привидение угасва, земята поглъща ръцете, първо дясната, дланите се разтварят и черните нокти се отронват като гнили ябълкови семки. Призракът на часовникаря се превива и Пу вижда червената рана от въжето и парчета кост, които стърчат от врата му. Всичко става толкова бързо и ненадейно, ето че вече го няма, само миризмата му все още се усеща, миризма на мухъл като под линолеума в детската стая.
Той прави усилие да се събуди, изтръгва се от съня и разтваря широко очи, за да не бъде повлечен обратно в света от отвъдната страна. Баща му пълни лулата си. До него е Мариан, тя току-що идва от реката и се е къпала. Нейната тъмна, късо подстригана коса е прилепнала към главата, лицето й е обърнато към слънцето. Обута е с дълги панталони и тънка блуза, очертанията на гърдите й прозират през плата. Боса е. Татко измърморва, че часът е почти седем и е време да се избръсне. Мариан му разказва колко хубаво е било да се къпе долу при шлепа, въпреки че дърветата били понесени от попътния вятър и станали целите на буци в крайбрежната тиня. “Но беше хубаво, защото бях сама и се къпах чисто гола. Е, намръзнах се, водата беше едва дванайсет-тринайсет градуса, но казват, че тази година реката е особено студена”. “Слава богу, че го има и архипелагът”, отбелязва татко и пали лулата си. "Там човек не се дави в крайбрежната тиня”.


Из “Родени в неделя”-Превод от шведски Меглена Боденска